Петнадесет минути по не дотам централни улици в София могат да продължат доста дълго. С мръсотията се свиква. От уличните лампи не се очаква да работят, защото оттам не минават чужденци, които ще ни обадят в Европата. Дори старите врати на малките входчета имат известен чар, стига по тях да не са налепени плакати на чалгатеки. Миризмата на урина обаче ме смущаваше, а Миролюб не забелязваше нищо, защото беше свикнал. Таласъми... тук беше идеалното място за тях. Просто знам, че се скитаха наоколо. Сенки в нощта, мрачни, тъпи, но гадни. За разлика от бездомните кучета, с таласъмите не можеш да се разбереш като с човек. Те са алчни. Стават смели, когато вярват в численото си предимство. Ако трябва да съм честен, тук щяха да са прави в тази своя преценка. Миролюб беше много неща, но не и боен другар. Понеже е много гадно да си имаш работа с таласъми, те хваща параноята, виждаш ги в сенките, зад ъгъла, сигурен си, че дори да не ги виждаш, те те наблюдават. Гадни същества. Дори да не бяха тук тази вечер, ми пречеха. Не ми се умираше заради телефон и портфейл, но таласъмите щяха да ги вземат само през трупа ми.

Няма добавен откъс от книгата!