Времето на козите отдавна е отминало, те са изгонени от горите и градските площади като вредни и бунтовни елементи, а на тяхно място на историческата сцена се настаняват пръчовете. Повечето пръчове се борят да вървят напред, дори всяка година правят европейски доклади за напредъка, а всички усещат, че страната върви назад. Но няма как да протестираш: щом ти разказват приказки за напредъка, трябва да слушаш със зяпнала уста. Това са чудесата на прехода – утешават се козите, които не усещат втория „козоцид“, чиято жертва стават постепенно.

Някои европейци все пак решават да се включат в обновяването на козия живот на Балканите – къде от хуманизъм, къде поради това, че виждат някакъв собствен интерес: да се вдигне малко шум, да се включат най-високите инстанции, да се подтикне европеизацията. Но когато се стига до реализацията, нещата опират до местните разбойници, които на бърза ръка елиминират усилията на чуждите експерти по козите въпроси, посветили се на козята солидарност.

Авторът разказва с фин хумор, иносказателност, автентично и просто за Балканите, за балканския синдром на унищожението. За разликата в мисленето, пропастта между балканските и европейските ценности, несъвместимостта на историческите съдби.

Няма добавен откъс от книгата!