В един случай авторът на тази изключително любопитна (не бъркай любопитна с несериозна) книга си задава въпроса: „Всъщност кому изобщо е нужно да ходи в Конго?“ (И осем месеца по-късно каца на летището в Киншаса.) Вероятно и ти, читателю, когато видиш заглавието ѝ, ще си зададеш подобен въпрос: „Кого, по дяволите, го интересува Конго! Къде е Конго, къде е България!“ Ще се изненадаш колко близо е. Толкова близо, че понякога трудно ще направиш разлика къде свършва Конго и къде започва България. Да, разликите естествено е да ги има – човек в чужбина винаги сравнява, – но по време на виртуалното си „пътуване във фотьойла“ (има такъв испански израз) с книгата в ръка, уви, ще се сблъскаш – челно при това! – и с доста прилики, бъди сигурен, и то много повече, отколкото би искал. По теорията на конспирацията – и без това българите сме мнителни по природа – като че ли по-логично е да се запиташ: „Защо му е на испански дипломат да издава в България книга за Конго? Дали не е решил да ни каже нещо по неговия професионален, дипломатичен, sophisticated начин? Хайде сега, ще кажеш, чак пък толкова… Добре, но съмнението остава. Защото тази книга е като облицован с огледала конгоански бар – влизаш в нея просто ей тъй, само да надникнеш, със самочувствие на „бял“ турист когото тази действителност не касае, а и си за малко. Тогава мярваш едно твърде познато отражение. Едно дежа вю. Много дежа вюта. И капанът щраква.