Можем да започнем с един куршум и с пушката, която го е изстреляла. Обикновено подходът е удачен: според непоклатимо драматургично правило ако в първо действие на сцената виси пушка, то в последно действие тя непременно ще гръмне. Но коя пушка и кой куршум? По онова време ги е имало в изобилие.

А можем да започнем съвсем прозаично – с палтото. Но не е ли несправедливо да започнем с него, вместо с мъжа, който го е облякъл? Тъкмо заради това палто обаче, и по-точно заради начина, по който е изобразено, помним този човек, ако изобщо го помним. Как ли би се почувствал той? Облекчен, развеселен, малко обиден? Зависи как тълкуваме характера му от дистанцията на времето.

Джулиан Барнс, носител на наградата „Букър“ и ревностен франкофил, ни пренася в Париж от края на XIX в., за да обрисува Бел епок чрез живота на една забележителна личност: д-р Самюел Поци.

Той е красив и харизматичен. Освен това е световнопризнат хирург, учен атеист, колекционер, донжуан и модел на един от най-великолепните портрети на Джон Сингър Сарджънт. Сложните отношения в семейството на д-р Поци се развиват на фона на прекрасната епоха на разкоша и удоволствията, която обаче често показва грозната си страна: тя е истерична, нарцистична, упадъчна. Това е време на жестоки предразсъдъци и неистов национализъм, което прилича на нашето повече, отколкото можем да си представим.