След повече от 30 книги, преведени в България, в настоящия „дневник“, Ерик-Еманюел Шмит за втори път (освен в „Нощта на огъня“) прави жест за читателите си: повдига завесата към своя пълнокръвен вътрешен живот и външно обкръжение – семейството, отношението с баща му и средата, начина му на живот. Макар поводът да е тъжен – смъртта и траурът за майка му, Шмит успява да издигне безутешността си, преработването на скръбта в осъзнаване на „дълга за щастие“, който тази светла жена му завещава като урок по живот, в който има страст към изкуството, чувство за хумор, култ към радостта.
Изследвайки собственото си страдание, възрастният Шмит ни позволява да надникнем в неговия свят, в който преобладава силната свързаност на едно дете с Мама – която пише с голяма буква, както и спасителното творчество, което го извежда от кладенеца на скръбта…
Както и в „Нощта на огъня“, авторът успява чрез лична и интимна изповед по време на траура по една изгубена обич да предаде универсалното, в което всеки, който чете, припознава себе си. Ключовото е, че животът е прекрасен и продължава.
От петдесет и шест години, когато се срещнехме и закрачехме един до друг, се чувствахме силни, изпълнени с покой, в центъра на един свят, чиито картини се подреждаха под нашите стъпките. Мама озаряваше мен, аз озарявах нея, ние сияехме непобедими и мракът се отдръпваше, изтласкван от нашата светлина.
English
