Вашата количка е празна!
Човекът, който се смее
В романа „Човекът, който се смее“(1869) Юго пресъздава ожесточената борба, която се води в Англия след Революцията (1648) между потомствените благородници, които се стремят да възстановят привилегиите и властта си, и бунтовно настроеното простолюдие, което отхвърля опеката на феодалната знат и въстава срещу реставрацията на монархията. Романистът ни въвежда в смутната социално нравствена атмосфера на „епохата на компромисите“, отвоювани с кървави стълкновения, в която царстват хаоса, съзъклятията и тайните братства, платените отмъстители и наемните убийци. Той се интересува от противопоставящите се морални тенденции в самобитния „дух на времето“ - властолюбието, алчността и лицемерито на аристократичното съсловие се сблъскват със свободолюбието, честността и устрема към справедливост на хората от простолюдието.
Още като невръстно дете Гуинплейн е бил отвлечен от разбойници и подложен на жестока хирургическа операция: зловещите „компрачикоси“, търговци на деца, са обезобразили лицето му като са врязали в чертите му неизменна усмивка, с която нещастното дете по-късно ще трябва да забавлява любителите на панаирджийските зрелища. Сред простолюдната публика той придобива известност с прозвището „Човекът, който се смее“. По време на непрестанните му скитания по панаирите съдбата го сближава с красивата сляпа девойка Деа, чиято участ е сходна с неговата. Двете осиротели деца все пак имат щастието да попаднат под милосърдното покровителство на добродушния скитник мъдрец Урсус, който се представя с тях на импровизираните театрални сцени. По панаирите трогателното самодейно актьорско трио представя най-често пиеската „Победеният хаос“, в която се възхвалява в опростена интрига неизменната победа на духа над материята. Поучителната притча се приема с простодушен възторг от зрителите и славата на непрекъснато усмихващият се Гиунплейн се разпространява бързо из страната.
Скоро настъпва коренна промяна в живота на „Човека, който се смее“. Случайно озовали се на представлението зрители, които познават много добре лицето на законния наследник на знатната фамилия Кленчарли го разпознават, въпреки уродливата маска, която са му наложили похитителите му - „компрачикосите“. Възстановяват веднага съсловните привилегии на Гуинплейн, възвръщат му аристократичната титла „лорд“ и го приемат в Камарата на лордовете.
С една дълбоко прочувствена реч, в която затрогващо пресъздава клетническата участ на простолюдието, младият лорд Кленчарли си създава известност като пламенен защитник на бедните и онеправданите. Но още докато произнася разпалено речта си Гуинплейн с покруса забелязва, че цялата зала се залива от неудържим смях. Оказва се, че младият лорд не може да бъде възприеман сериозно, тъй като гравираната върху лика му вечна усмивка създава неизменно весело настроение сред аудиторията.
Разгневен и отчаян „Човекът, който се смее“ напуска знатната съсловна среда, в която е бил роден, и се завръща при единствено скъпите за него хора от народа - чистосърдечната Деа и прямодушният мъдрец Урсус. Но завърнал се в любимата си компания той е връхлетян от съкрушително за него нещастие: възлюбената му Деа издъхва в обятията му. Единственият изход, който остава за правдолюбивия и чувствителен младеж, обречен от постоянната си смехотворна гримаса, остава самообийството.
Виктор Юго
Виктор Юго (1802 – 1885) е френски поет, писател и драматург, член на Френската академия. Прекарва детството си в Париж. Като ученик в пансиона „Кордие“ започва да пише стихове и решава да се занимава с литература. Когато е на 19 години, излиза първата му стихосбирка, за която крал Луи XVIII му отпуска годишна пенсия от 1000 франка. Юго е написал множество стихотворения, 9 романа, 12 пиеси и многобройни публицистични произведения. Световна слава добиват произведенията му „Клетниците“ и „Парижката Света Богородица“. Занимавал се е също с рисуване, като броят на картините му надвишава 1400.