Жан Д’Ормесон

Жан Брюно Владимир Франсоа дьо Пол Льофевр д’Ормесон или наричан още Жан д’О (1925-2017) е френски писател, журналист, философ и актьор, член на Френската академия. Роден от сродяването на две стари благороднически фамилии, той прекарва детството си между семейния замък на майка си и Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро, където баща му, Андре Льофевр, маркиз на Ормесон, е дипломат и „пълномощен министър“. Младият аристократ завършва Екол нормал  и е гласен за дипломат или политик, но литературата и философията се превръщат в негова страст, източник на вдъхновение и в крайна сметка призвание. Връзката му с политиката не е напълно прекъсната и от 1950 г. е главен секретар на Международния съвет по философия и хуманитарни науки към ЮНЕСКО, а от септември 1992 г. е и негов председател.  Между 1974 г. – 1977 г. е генерален директор на в. „Фигаро“, където в продължение на години е постоянен колумнист. Следвайки стъпките на чичо си, Владимир Льофевр д’Ормесон, през 1973 г. той е „обезсмъртен“ като член на Френската академия.

“Флобер казвал: “Мадам Бовари – това съм аз. Аз мога да кажа: “Жан Д’Ормесон – това съм аз.”

На пръв поглед животът на Жан Д’Ормесон (или Жан д’О, както с обич го наричат в родната му Франция) е предопределена още преди раждането му. Потекло и възпитание като неговите са се оказвали прекалено тежко бреме за мнозина. Роден през 1925 г. от сродяването на две стари, благороднически фамилии, той прекарва детството си в семейния замък на майка си, докато баща му, Андре Льофевр, маркиз на Ормесон, е дипломат и пълномощен министър в Атина, Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро. Младият благородник получава задължителното за произхода си добро образование и по всичко личи, че му е писано да продължи семейната традиция като по-големия си брат Анри, висш чиновник във френските колонии и финансист. Но в съдбата на всеки човек има малка вратичка и парченце от пъзела на живота е оставено в ръцете на Призванието.
Жан Д’Ормесон не се бои да следва призванието си. Философията и литературата стават негова стихия още в младостта му. Романи като “Историята на скитника евреин”, публикуван за пръв път на български от издателство “Парадокс”, не са философски трудове, но не са и просто развитие на даден сюжет. В книгите му множество различни мотиви се преплитат – исторически реалии, културни архетипи и лични спомени танцуват изящен кадрил. Д’Ормесон е малко тъжен като всеки аристократ, носещ върху плещите си товара на историята и по рождение осъден (или благословен) да осъзнава неуловимостта на всичко, което съществува в оковите на времето. В тъгата му по парадоксален начин се прокрадва един особен оптимизъм. Не всичко е загубено, щом човек тъгува, обича, радва се, страда, но помни. Това че писателят е удостоен с членство във Френската Академия и Почетния легион, списва колонка във в. “Фигаро” и е един от най-обичаните съвременни френски интелектуалци, се дължи на неспокойния му дух, а не толкова на огромната му начетеност и социалния му статус.

“Дъщеря ми беше на шест години и веднъж я попитаха: “Какво прави баща ти?” А тя отговори: “Когато пише много бързо с химикалка, пише статия, а когато нищо не прави” – вижте гения на децата! – “когато нищо не прави с молив в ръка, пише книга.”
Жан Д’Ормесон