ПОЛУНОЩНИЯТ ВОЙ на клана се обединява, чист и звънлив като църковни камбани. Емили отново усеща късмета си. И сега вече не е кладенец, а река, порой, потоп, който едва смогва да насочва. Поема в себе си целия живачен прилив и се моли да се окаже достатъчно силна. Кланът вие през бурята, а тя изцежда и последната блестяща капка живачен късмет към този единствен момент във времето, който трябва да им донесе успех!
Здравейте, приятели на магическия реализъм,
Там, където изплува ПОЛУНОЩНИЯТ ЧАС, се дочува ехото на ПОЛУНОЩНИЯТ ВОЙ. Плавни линии и фигури сякаш очертават препускащи коне. Изпод перото бликат мисли и вълнения. Разговорите от шепот се извисяват в кресчендо. Недалеч мълви напевно желанието на Ноктюрно, превъплътила Музиката в дебрите си. Библиотеката все още пази в себе си ритъма на Езика, но е още по-самотна, сякаш е останала единствена от вида си, тъй като всичките ѝ роднини са погубени или пък са врагове, а понякога и двете едновременно. Само Изкуство не успява да се въплъти отново, повалена във войната на Древните сили.
Твърде скоро е. Войната е спечелена, а Полунощният час е създаден, за да има убежище за Нощния народ. Ала магията сякаш чезне. И едно заклинание се пропуква…
Мигар Емили и джобното ѝ таралежче са изгубени? Или в дебрите на тишината плавно изплува осъзнаването, че може и да има нещо, което тя не знае, че знае? В главата ѝ препускат мисли – ще трябва да опази Великия механизъм, макар в потайна доба да я дебнат духове и сенки. А думите ѝ сякаш са заглушени от надигащ се вой – първо я застига познат глас, а после се присъединява хор от приказни герои. И ето че след миг те вият като един. Не е сама. Ясният глас на майка ѝ също се включва, а сетне и на Мами.
English
