Войните по онова време рядко завършваха без победители и победени. Никоя армия не бе предпазена от загуба на последната битка, но има загубени войни, равни на национални катастрофи. Съдбоносното лято на наистина фаталната 13-а година стана повратна точка в новата история на българския народ. Да решиш съдбата на нацията в най-черната нощ на 16 срещу 17 юни или за едно годишно време, обладан от яростта и нетърпението, вярващ в тържеството на справедливостта, означаваше поемане на огромна отговорност пред отминали и бъдни поколения. Някои заради удобството заимстваха от хвърковатата публицистика определението „престъпно безумие“ и го закотвиха в политическия речник, обаче безумците не са отговорни за деянията си, не вършат престъпления и не подлежат на наказание. Това би опростило реда и съдържанието на нещата, които са много по-сложни в разнообразието си. Политиката на чувства подвежда и дори помрачава държавническия разум, но и тя се подчинява на своите трудно разбираеми закони.

Втората балканска (Междусъюзническата) война бе кръвопролитна и напрегната, твърде кратка като календарно време и изключително наситена със събития като историческо време. Достатъчно е да споменем, че за един месец загинаха 20 606 български войници, подофицери и офицери, а 50 303 бяха ранени. Жертвите на населението са още по-големи. България понесе жестоки удари от всички страни, а я нарочиха за „непоправима агресорка“.

Няма добавен откъс от книгата!