Пътеписът на Кринчев може да се оцени като достойно продължение на емблематични литературни произведения от този жанр, дело на бележитите български писатели Иван Вазов и Алеко Константинов.

Същевременно той е много по-различен – авторът пише своите бележки от гледището на човек, заминал в чужбина почти без пари, в търсене на по-добър живот за самия себе си.

През 1907 г. писателят Страшимир Кринчев неочаквано се озовава в една екзотична и слабо позната за тогавашния българин страна – Египет. „В страната на палмите“ представлява подробно описание на това пътешествие.

В книгата авторът споделя мислите си за посетените места и народи, а заедно с това възкресява историята на древни царства. Плаване с лодка по р. Нил, пътуване от Александрия до Кайро (по-голямата част от маршрута – пеш), скитане нощем из голямата пустиня – това са само част от описаните приключения.

СТРАШИМИР КРИНЧЕВ

В СТРАНАТА НА ПАЛМИТЕ

„Когато бях в България, мислех, че животът на чужбина все ще бъде по-хубав, по-пълен и цветущ. Оказа се, че жестоко съм се мамил. Обетована земя никъде не съществува... Човек само се лъже по миражи и видения... В далечния африкански край аз обикнах своето отечество с нова, нежна и дълбока обич.“

Това заключение прави Страшимир Кринчев, авторът на пътеписа „В страната на палмите“, когато след няколкомесечно скитане из Египет най-накрая успява да се качи на параход за България. Глътката успокоение, която поема, съвсем не е случайна – в африканската страна българският писател живее в мизерно положение, трудно разговаря с местните, разчита на милостта на чужди хора и институции и нееднократно поставя живота си в опасност. Веднъж отправил се за родината обаче, той започва да изпитва ново разочарование от действителността, събудилият се копнеж към България отслабва и авторът завършва творбата си по следния начин: „Хубаво е там, дето ни няма“. Ако искаме да си обясним вътрешните терзания на писателя, трябва да разберем защо и как този човек се озовава в една екзотична за българите страна, чиято култура към онзи момент е твърде слабо позната за тях. Затова трябва да започнем от самото начало.

Страшимир Димитров Кринчев е роден на 15 август 1884 г. в Ямбол. Баща му е опълченец в Руско-турската война (1877 – 1878), участва в Шипченските боеве, а след това е доброволец и в Сръбско-българската война (1885 г.). Работи като бирник в Кюстендил, Трън и Босилеград. Получава скромна войнишка пенсия от 30 лв., недостатъчна за покриване нуждите на семейството, и затова отваря кафене, в което хазартът се практикува свободно. Строго възпитание в семейството налага майката Мита, произхождаща от изтъкнатия ямболски род на Папазови. Впечатляващо за нея е, че макар неграмотна, тя знае съдържанието на всички книги в домашната им библиотека. Страшимир има двама по-малки братя – Йордан и Борис. Подобно на повечето деца, той започва да учи в родния си град, но не успява да завърши гимназия, след като през 1898 г. бива изключен, когато, запленен от социалистическата идея, взема участие в организирането на ученически бунт. Изключването става причина да
напусне Ямбол и да търси прехраната си другаде. Това се случва през 1900 г., а за път със себе си взима само вързоп с дрехи и около 2 лева от касичката на своя брат Йордан.

Озовава се в Бургас и постъпва в обущарска работилница, където живее при тежки условия – спи на работното си място в широко и студено помещение, а освен това почти остава без свободно време. Случва се така, че в крайморския град попада в света на книжовната и издателска дейност и става коректор и експедитор във в. „Нова епоха“. Незавидното му положение го кара скоро да напусне Бургас и по-късно да се установи във Варна, където е нает в книжарницата на марксиста и публицист Георги Бакалов. По време на варненския си престой Кринчев взема активно участие в местното социалистическо движение и става член на БРСДП (т.с.). В морската столица го застигат и новините за смъртта на баща му и на брат му Борис.

През 1903 г. се завръща в Ямбол и е нает за библиотекар в градското читалище, но още в началото на следващата година напуска. След 1904 г. се оттегля от активната социалистическа дейност. Отново поема към Бургас, където се труди в новооткритата медна мина край града – първо като рудокопач, след това като надзирател. Прехвърля се в Пловдив и там работи в една хлебопекарна. Към края на годината опитва късмета си в столицата, но положението му става още по-тежко, защото в повечето случаи не може да намери работа и в резултат на това често гладува.

В края на 1905 г. отново се завръща в Ямбол, а в следващите месеци изкарва военната си служба. Обратно в София продължава нещастното си съществуване. Припечелва известна сума, след като негов разказ е одобрен за публикуване в столично списание. През февруари 1907 г. се отправя за Варна с идеята да замине от там за чужбина. Първоначалната му идея е да тръгне към Венеция или Марсилия, но липсата на пари не му позволява такова удоволствие, затова от Пирея хваща параход за Александрия. В „страната на палмите“ неговият несретен живот продължава, но същевременно е изпълнен с невероятни приключения – преминава с лодка по р. Нил, пътува от Александрия до Кайро, изминавайки по-голямата част от пътя до там пеша, скита нощем из голямата пустиня, покатерва се на върха на Хеопсовата пирамида и вижда мумиите на великите египетски владетели.