Ако си представим всички съботи през 1982-ра като един-единствен ден, то срещнах Трейси в десет сутринта в онази събота, както вървяхме по песъчливия чакъл на църковния двор, всяка стиснала майка си за ръката.

Имаше още някакви момичета, но по очевидни причини двете с нея се забелязахме взаимно, отчетохме сходствата и различията типично по момичешки. При нас оттенъкът на кожата беше съвсем еднакъв, сякаш и двете бяхме изваяни от един и същ светлокафеникав къс — и луничките ни се скупчваха на едни и същи места, бяхме еднакви на ръст. Само дето моето лице изглеждаше унило и меланхолично, с издължен сериозен нос, а очите ми бяха извити надолу, устата също.

Лицето на Трейси беше наперено и обло, приличаше на по-смугла версия на Шърли Темпъл, само дето носът є беше проблемен като моя, веднага го забелязах, нелеп нос — вирнат право нагоре във въздуха като зурличка. Симпатично, но в същото време и доста отблъскващо: ноздрите є бяха постоянно на показ. По отношение на носа бяхме едно на едно. Що се отнася до косата — резултатът беше категорично в нейна полза.

На този ранен етап двете с Трейси не бяхме нито приятелки, нито врагове, не бяхме дори познати: почти не си говорехме. Но винаги сме се забелязвали, помежду ни винаги е имало невидима нишка, която ни е свързвала и ни е пречела да затъваме твърде надълбоко в отношения с други хора.

Няма добавен откъс от книгата!