Тази книга е ярка илюстрация, че науката също може да е поетична. Теорията на относителността тук е представена във вид на поредица от кратки скици – често тъжни, понякога трагични. Авторът играе с читателя в безкрайното „Ами ако?“, използвайки времето като двигател на сюжета.
„Сънищата на Айнщайн“ дават ясна картина колко крехка всъщност е
реалността. Достатъчно е да се промени само една цифра във формулата – и светецът става злодей, а просякът – бог. Достатъчно е само леко да се ускори секундната стрелка – и хората се научават да ценят живота; а ако стрелката бъде спряна – те престават да бъдат хора.
В един покъртителен разказ Лайтман описва действителност, в която времето е пряко свързано с височината и колкото по-високо се намира човек, толкова по-бавно тече животът му. Научавайки за това, хората напускат равнините и се отправят към планините, тъй като мечтаят да живеят вечно. И тази мечта е толкова силна, че започват да строят къщи на кокили по планинските върхове. Домове, които приличат на уродливи насекоми. Така хората губят връзката помежду си и престават да бъдат хора. Защото колкото по-високо се изкачваш – толкова по-силно се сгъстява времето и толкова по-бавно бие сърцето ти.
Все още ли смятате, че науката е скучна?

Няма добавен откъс от книгата!