Кой знае къде в Родопите живее Хазър баба – Покровителят на пътешествениците? Какво кара светците да се усмихват? Къде растат ахатите? Помни ли някой как се измолва дъжд на Молитвения камък в Дъждовница? А как се приготвя обреден кешкек? Кое цвете се нарича четиресета хубост? Или как се хваща дивата вода?
Винаги сме обичали дивите места. Но също и случайните срещи по пътя. Харесваме обрасналите пътеки, които не е ясно къде ще ни изведат: до крепости, водопади, причудливи скали или пресъхнали реки. Но също и до махали, в които живеят двама-трима души, където понякога сме оставали с часове, за да говорим с хората.
Въпрос на равновесие е – след като светът се интересува все от едни и същи места и хора – да търсим онова, за което никой не говори. Представям си хубавите места като пейзажи, пълни с истории. Като картина на бавно настъпваща вечер в планината, когато гънките на баирите постепенно губят очертанията си и всички детайли се сливат. Тогава във високото, където уж няма нищо, в единия край на планината, трепват две-три светлинки. След малко в тъмното, от отсрещния баир, светват още една-две. По-натам, в нищото, се появяват още няколко – толкова, че да ги преброиш на пръстите на ръцете си. Като се огледаме, ще видим, че около нас продължава да е пълно с такива места и те изобщо не са застрашени от откриване. Освен иманярите кой друг се интересува, че върху една скала в Северна България в продължение на векове са идвали хора, за да нарисуват слънца, елени, или да издълбаят два реда върху камъка?
С времето обаче не само местата, но и хората, които срещахме по пътя, ставаха все по-важни. Затова тази книга не е само за онези места, които неусетно изчезват от картата, но и за хората, които живеят там и поддържат усещането, че светът продължава да е нормален и цял.
English
