Както далече преди джудо се говори за джу-джуцу, така и векове преди айкидо, се говори за айки-джуцу. Пътят до тях е крайната цел на древните техники джуцу.
Всъщност джу-джуцу и айки-джуцу имат повече връзки помежду си, отколкото днешното джудо и айкидо. Ако се погледне цялостно към нивото на техниките на тези две изкуства, се установяват основните нюанси, които се отнасят до мисловните основи на двете фамилии джуцу.

За мнозина айки-джуцу се разглежда като метод, по-висш от джуцу, тъй като е разработен от благородниците. Това обяснява факта, поставян винаги от майсторите на айки-джуцу, че тяхното изкуство е сродно с кен-джуцу – изкуството на сабята, по същество благородно изкуство. В айки празната и отворена ръка винаги е била символ на острието на катана.

Същото нещо се вижда и в легендата за неговия произход: според японците айки не дължи нищо на чужденците китайци, тъй като то съществува още от епохата Камакура – ХIII век, и е създадено изцяло от Минамото Йошимитсу, по-известен под името Йошитсиуе, прочут самурай от управляващия клан, брат по оръжие на не по-малко известния монах-воин – Бенкеи. Ако се вярва на тази легенда, айки е чисто японско изкуство на елита, за разлика от джу-джуцу, при което може да се изявява обикновеният воин...

Айкидо изхожда от принципа за реалността на Вселената, където нещата нямат условен характер, а са абсолютни. В айкидо стремежът е практикуващият да постигне по-високо ниво на духовно самоусъвършенстване, надхвърляйки техническото ниво на практиката. По този начин айкидо запазва същността си на истинско Будо, същност, загубена за много бойни изкуства, които в стремежа си към популярност са превърнати в спорт.

Няма добавен откъс от книгата!