Епохата на първите Каролингски владетели на Франкската държава през VІІІ и ІХ в. създава благоприятни условия за разцвет на латинската литература и особено на поезията. Сред кичестия тематичен букет от поетични творби обаче има твърде много стихове, които остават приковани към своите антични и раннохристиянски образци. Измежду тях трудно се забелязват отделните стръкове пъстра и вдъхновена поезия, но все пак има и свежи и ароматни средновековни поеми. Една от тях е „De cultura hortorum“ („За градинарството“) на Валафрид Страбон – израз на възхищението на един съзерцателен човек от красотата на природата и на езика. В нея личното преживяване на чудото на живота чрез ежедневен труд е съчетано със задълбочено образование и жив литературен интерес. Валафрид някак успява да примири съзерцанието и науката, чудото и практиката, епоса и градинарството. Той въоръжава копривата с отровните стрели на антични богове, а с аромата на белия крем и пурпура на розата рисува добродетелите на християнската вяра. В поемата виждаме не само как растат билките, старателно поливани и плевени от един монах, но и началото на метаморфозата на една обикновена зеленчукова и билкова градина в hortus contemplativus, т.е. градина за съзерцание.
Текстът на „De cultura hortorum“, състоящ се от 444 стиха, е достигнал до нас в четири ръкописа. Най-ранният от тях, написан с четлив каролингски минускул, е датиран към втората половина на ІХ в. и днес се съхранява във Ватикана. Текстът е запазен поне отчасти и в следните ръкописи: препис от края на ІХ в., съдържащ голяма част от поемата, също във Ватикана; препис от ХІ в. с обяснителни бележки в библиотеката в Лайпциг; препис, вероятно от лайпцигския ръкопис, направен през 1463 г., днес в Мюнхен. Първото печатно издание на „За градинарството“ е от 1509 г. на Вадианус. От ХVІ до ХVІІІ в. произведението има още десет издания. През 1834 г. текстът е издаден от Реус, след което е включен в „Patrologia Latina“ (PL, vol 114, 1852), и „Monumenta Germaniae Historica“ (MGH, series Poetae Latini aevi carolini, vol.II, 1834). През ХХ в. са правени редица преводи на произведението на немски, английски, френски и руски, повечето от които включват и оригиналния текст. Реф Пейн към превода си и изданието на текста през 1966 г. публикува и факсимиле на най-стария ръкопис. Тук е приложен текстът на произведението според „Monumenta Germaniae Historica“.