Романът описва реални исторически събития: Драмското въстание от 1941 г., обезбългаряването на Егейска Македония след Втората световна война, трагичната участ на българското малцинство в Гърция до средата на ХХ век, понесло насилието на всички балкански правителства - турски, гръцки, сръбски, български.
Преди по тази тема се мълчеше поради някакви странни разбирания за добросъседски отношения; ала и днес международната обстановка не е престанала да бъде деликатна. И резултатът е един и същ: българската гледна точка към тези събития остава неизказана. А времето си минава...
Загиналите гърци в Драмското въстание имат своите паметници, а българските жертви в същите събития са обречени на забвение. С изключение на няколко задълбочени проучвания от българската историография, едно телевизионно публицистично предаване, няколко езиковедски изследвания, едно-две мемоарни свидетелства - всичко на всичко книжовност, която се брои на едната ръка - при цялата си вродена чувствителност към истината нашият народ в този случай като че ли я неглижира.
Никакви политически съображения не могат да оправдаят подобна историческа немара. Страданието на хиляди българи заслужава да бъде осмислено, усвоено, за да се превърне от травма в исторически и емоционален опит.
От това би имало поне две преки ползи: от една страна, подхранване на доста ерозиралото чувство за национална консолидация; от друга, използване на последната възможност - ако все още съществува такава - да се засвидетелства на потомците на онези българи, които преди десетилетия са предпочели да останат в родните си места като граждани на гръцката държава, че не са изоставени и че чрез дедите си са част от българското си отечество.
English
