Двете с майка ми разговаряхме много за семейство Бърджес. „Хлапетата Бърджес“, викаше им тя. Говорехме за тях най-вече по телефона, защото аз живеех в Ню Йорк, а тя в Мейн.

Хлапетата Бърджес бяха завладели съзнанието ѝ, според мен в резултат на факта, че и тримата се бяха превърнали в страдалци пред очите на обществото, а също и защото тя им беше преподавала преди доста години в четвърти клас на неделното училище. Момчетата Бърджес ѝ бяха любимци. Джим, защото още тогава изпитваше гняв и – по нейно мнение – се мъчеше да го контролира, и Боб – заради голямото му сърце. Сюзан не ѝ беше много симпатична.

Възрастните бяха строги и ни вкарваха в пътя, и ако някой на игрището прошепнеше, че Боби Бърджес е „онзи, дето убил баща си“ или „е трябвало да иде на психиатър“, изпращаха виновника в кабинета на директора, викаха родителите му и го лишаваха от закуска по време на почивката. Това не се случваше често.

Но след като синът на Сюзан Бърджес направи каквото направи – след като неговата история се появи по вестниците, дори в Ню Йорк Таймс, а също и по телевизията, – казах на майка ми по телефона:

 – Смятам да напиша историята на момчетата Бърджес.

 – Да, добра история е – съгласи се тя.

Няма добавен откъс от книгата!