Аристотел и Цицерон го наричат „Хераклит Тъмния“, Лукиан от Самосата – „оракул на неяснотата“, а Теофраст го описва като „меланхолик“, като последното понятие е изложено смислово от Аристотел в „Никомахова етика“ и описва човек, който в своя буен нрав не може да изчака разума, защото следва собствените си въображаеми представи и е неуравновесен, припрян, непостоянен, едновременно възторжен и изменчив. От меланхолията произлиза и епитетът, с който всеки в наши дни свързва Хераклит – „плачещият философ“.
Идеите на Хераклит (живял около 540-480 г. пр.Хр.), познат още като Хераклит Ефески или Хераклит от Ефес, са запазени във фрагментарна форма. Всички те са включени в текстовете на по-късни автори и често не е възможно с пълна увереност да бъдат отделени от тях. Въпреки всичко тяхното интерпретиране вече е превърнало разпокъсаността им в нещо като „присъща форма“ (Фридрих Шлегел). Идеологиите на Платон, школата на стоицизма и отците на църквата били силно повлияни от идеите на Хераклит.
Първият, който събира и публикува фрагментите на Хераклит, е Фридрих Шлайермахер през 1817 г. По-късно тези „отломки“ предизвикват интереса на Хегел, Ницше, Шпенглер, Юнг и Хайдегер и се оказват значими за по-късна немска философия.
Фрагментите в тази книга са „номерирани“ според подредбата на Херман Дилс, тъй като в работата си той се стреми да ограничи намесата си в интерпретирането на текстовете и „интертекстуалните“ препратки. Всеки един от фрагментите на Хераклит е разискван отново и отново, интересът към тях не стихва дори и през XX в. Тези откъси са едни от най-ранните запазени прозаични примери от древногръцката литература. Те са внимателно и находчиво изградени и в тях се преплитат повторения, ирония, парадоксални изказвания, игри на думи и загадки, до чийто елиптичен смисъл не са достигнали дори съвременниците на философа.

Няма добавен откъс от книгата!