От цяло поколение насам обществото и отделните му членове се опитват да преработят факта, че днес всеки от нас, независимо от възрастта, е значително по-силен, компетентен и самоуверен, отколкото сме вярвали, че е възможно.
Търсенето на здравословен баланс между желанието да сътрудничим и да се адаптираме, от една страна, и потребността от неприкосновеност и лични граници, от друга, днес е в центъра на вниманието повече от всякога.
Възпитатели, педагози, хора като мен спорят по куп теми, но по един въпрос са единодушни и нито изпитват съмнения, нито се впускат в дебати. Всички са съгласни, че децата имат нужда от водачество.
Знаем го, тъй като малчуганите, които израстват без такова водачество, не се справят добре, независимо дали защото са сами, обкръжени са единствено от деца или пък растат с родители, които не желаят или не успяват да поемат водачеството.
За да се ориентират в гъсталака на живота, децата имат нужда от родители водачи. Имат нужда от родители, които от време на време да дават ясни сигнали.
Днес се срещат много семейства, в които родителите са толкова уплашени да не би да навредят на децата си или да ги наранят, че превръщат самите тях в алфа вълци. В резултат на това майките и бащите се щурат неориентирани из въпросния гъсталак.
Най-просто казано, новият модел на мислене предполага промяна в перспективата. Старите въпроси се нуждаят от нови отговори, които няма да открием лесно и заради които ще трябва да преминем през болезнени процеси.

Няма добавен откъс от книгата!