Вашата количка е празна!
Хоро
„Хоро“ е роман, на чието авангардно звучене могат да завидят много от днешните „модерни“ и „постмодерни“ писатели. И се завъртат страшните, най-българските 1923 - 1925 години. Един след друг падат убити политици и интелектуалци. И сред тях – депутатът Тодор Страшимиров, брат на Антон Страшимиров. Появява се един от най-кратките и трагични некролози в българския ХХ век: „Убиха и брата ми Тодора. Бог да пази България“.
Това е обстановката, в която е написан романът „Хоро“. Написан, издаден и моментално забранен.
Защо се преиздава именно „Хоро“, защо днес?
Защото и днес обществото ни е трагично разделено. Разделени са народ и власт, разделени са народ и интелигенция, самият народ не е единен нито в оценките си за миналото, нито в оценките си за настоящето.
Ето затова сега се преиздава „Хоро“. За да не достигне днешното ни разделение до момента, в който „злобата ще бъде истинският двигател на човешките отношения“.
Дошло е времето да прочетем отново това време; да прочетем отново „Хоро“. И да влезем в голямата история и голямата литература.
Няма да ви пожелавам приятно четене. Пожелавам ви мислене.“
Из послеслова на Роберт Леви-редактор
Антон Страшимиров
Антон Тодоров Страшимиров (1872-1937) е български писател, драматург, публицист и политик.
Роден е в големия български род Страшимирови в 1872 година в семейството на зидаря, преселник от разложкото село Баня Тодор Страшимиров. Брат е на Тодор Страшимиров и Димитър Страшимиров. На 13 години напуска родния си град Варна, скита из Добруджа, слугува в кръчми и кафенета, работи по тютюневи ниви и като словослагател, книговезец, бояджия. Учи V (дн. IX) клас в Разград, след това в Земеделското училище в Садово, което напуска. През 1890 – 1894 г. е начален учител из различни села във Варненско и Бургаско. Развива активна просветна дейност. Редактира вестник „Глас от Изток“ в Бургас. Увлича се от народническия социализъм.
През 1895 година заминава за Берн, Швейцария. Слуша лекции по литература и география, запознава се със западната литература и философия, включително с творчеството на Хенрик Ибсен, Аугуст Стриндберг, Морис Метерлинк.
След завръщането си в България работи като гимназиален учител във Видин (1898 – 1899). Заедно с д-р 3. Димитров, д-р Н. Петков и В. П. Гочев във Видин редактира литературното научнопопулярно списание „Праг“.
Участва в македонското освободително движение като четник на Яне Сандански.
От 1901 издава списание „Наш живот“. През 1902 година е народен представител на младодемократическото крило в Демократическата партия в XII Народно събрание, което по-късно се превръща в Радикалдемократическата партия.
Участва в Балканската война като редник. През Междусъюзническата и Първата световна война е военен кореспондент и сътрудничи на вестник „Военни известия“ и списание „Отечество“. След войните редактира списание „Наши дни“, което отразява културния живот в България (1921). Създава и редактира (1922 – 1923) „Българска общодостъпна библиотека“. Помага на млади писатели, например на Христо Ясенов, Марко Марчевски и много други. Защитава жертвите на Цанковия терор, основава помощен комитет за подпомагане на сираците. През 1924 година е един от редакторите в списанието „Пламък“, в който главен редактор е Гео Милев, издател Марко Марчевски.
След началото на антиеврейската кампания в Германия след идването на нацистите на власт, Антон Страшимиров участва в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с вдовицата на държавника Петко Каравелов – обществената деятелка Екатерина Каравелова, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и други.
След смъртта на съпругата си, здравето на Страшимиров се влошава. Изпратен е за сърдечна операция във Виена, където умира на 7 декември 1937 г. Погребан е в София.
Няма добавен откъс от книгата!