Олга, щастливо омъжена майка на две деца, съвсем неочаквано се оказва изоставена от мъжа си. Следва разкритието за една продължителна изневяра, шокът от загубата на сигурния и улегнал семеен живот. На фона на аристократичния и сдържан пейзаж на Торино неаполитанката Олга използва дългите дни на самота, за да потърси дълбоко в себе си обяснение за внезапната криза и да излезе от блатото на депресията. На помощ й се притичва безличен и стеснителен съсед, който се оказва виртуозен музикант...
..........
Нужно ли е една книга да има лице? Глас? Присъствие, което да получава наградите по все по-многобройните литературни фестивали? Елена Феранте не се подчинява на подобна нова тенденция, но не бяга от онези, които навлизат в нейния свят, нито пък използва това „отсъствие“, за да го превърне в повод за светска клюка.
Изискана и елегантна писателка… А ако тя беше привлекателна, красива, чувствена, повече или по-малко щяхме да повярваме на нейните описания на борбена жена, амазонка и боркиня, която натоварва света на раменете си и го понася независимо от цялата болка? А ако това не беше София Лорен на литературата, а някое слабовато човече, нима щяхме да сме разочаровани? Според някои тя е живеела в Гърция, а после се е преместила в Торино. Като героинята в книгата „Дни на самота“, която излиза десет години след първия й роман…
Елена Феранте и Вирджиния Улф доста се различават по стил и мелодика на разказа. Но и двете са движени от желанието да проникнат във вътрешността на душата. По-лесно би било да се сравни писането на Феранте с това на Симон дьо Бовоар заради ясния, откровен стил, може би тъкмо затова силен и наситен. Стилът на виковете, които най-сетне се освобождават. Потискани, сдържани и после изведнъж отприщени в болката, в празнините, които могат да се запълнят… Затова романите й може да се считат за трилъри на душата, търсещи сенките в хаоса от страхове, със смелостта за едно пътешествие до дъното, в което единственото спасение е да преоткриеш себе си.
В едно свое интервю на въпроса защо е предпочела да не става публична личност Елена Феранте отговаря така: „Заради едно малко невротично желание за недосегаемост. Усилието от писането докосва всяка точка от тялото. Когато книгата е завършена, сякаш сте били обискирани без никакво уважение и нямате друго желание, освен да си възвърнете целостта, отново да станете човекът, който обикновено сте – в действията, в мислите, в езика, в отношенията. Впрочем публична е книгата: там е всичко, което имаме да кажем. Днес вече кой се интересува личността на писателя? Основното нещо е свършената работа.“ 18 март 2003 www.italialibri.net
..........
„В ръцете на писателката Елена Феранте да бъдеш изоставена не е пасивно състояние. Тъкмо напротив, то тласка героинята на „Дни на самота“ към най-интензивно изживените седмици от нейното съществуване…“ Literary Review, Radhika Jones
English
