Тази книга се казва „Умопомрачения“. Умопомрачения в множествено число. В това множествено число няма нищо недопустимо. В него няма нищо тревожно.

„Особено ако става дума за любовни умопомрачения. Мъжът и жената достигат сякаш до някакви умопомрачения; умопомрачения в множествено число като че ли са по-подходящи от едно-единствено умопомрачение. Но в следващите два разказа става дума за действително умопомрачение – от тези, които сериозните речници определят с израза „загуба на здрав разум.“

Из предговора на автора

„Умопомрачения“ (1925) са считани за ключово произведение от така наречената „клинична част“ на библиографията му, в която звучат ясно отгласите от кризите на писателя, предизвикани от неврастенията, негова спътница за цял живот. В двата разказа, съставляващи корпуса на творбата: „Думите. Церебрална драма“ и „Ева и Кики. Семейна драма“, Байон изследва границите на лудостта и езика с помощта на две истории, лишени от всякакви орнаменти, с най-обикновени персонажи. В тях хуморът и страданието се свързват в общ глас, а отчуждението, загубата на смисъла и опитите за възстановяването му са основни теми. Пред читателя се разкрива цял един свят, разположен на „неясната, неуточнена, но неизменна граница, прокарана между лудите и онези, които не са луди“, 

Мишел Фуко, „Литературата и лудостта“, Critique 2016/12 (n° 835)

Няма добавен откъс от книгата!