В този роман, макар че е с цветни илюстрации, царства мъглата. Сред мъгла се събужда Ямбо след инцидента, при който е загубил паметта си. Не паметта, която невролозите наричат „семантична“ (Ямбо помни всичко за Юлий Цезар и може да рецитира всичките стихотворения, които е чел през живота си), а „автобиографичната“ си памет: не помни името си, не познава жена си и дъщерите си, не помни нищо за родителите си и за детството си. Като му помага в бавното му връщане към себе си, жена му го убеждава да отиде в селската къща, където са запазени книгите и вестниците, които е чел като дете, ученическите му тетрадки и грамофонните плочи, които е слушал тогава.

Така на един огромен таван между областите Ланге и Монферато Ямбо преживява историята на своето поколение сред „Младост“ и „Пипо не знае“, с Мусолини, Салгари, Флаш Гордън и ученическите си теми като член на детската фашистка организация „Балила“. Спира пред две празноти, още пълни с мъгла: следите на едно жестоко преживяване в годините на съпротивата и неясния образ на едно момиче, в което е бил влюбен на шестнадесет години и което после е изгубил.

Получава втори инсулт. Сега Ямбо е в кома, но изживява спираловидно, сред разсейващата се постепенно мъгла всички мигове от детството и юношеството си, докато, в нещо като добронамерен Апокалипсис, сред тридесет и шестата песен на Дантевия „Рай“, Бинг Кросби, дон Боско и стълбата на Ванда Озирис всеки момент ще се появи последното видение. Но...

Няма добавен откъс от книгата!