Макар и позната у нас най-вече с романите си, повечето от които преведени на български, Вирджиния Улф е не по-малко известна и със своите есета. Като сътрудник още от съвсем млада възраст на големите литературни издания в Англия, тя цял живот не спира да пише есета по всякакви литературни и нелитературни поводи, в които без страх и задръжки изказва собственото си мнение, често пъти в разрез с общоприетото. Сред литературните ѝ есета има чисто теоретични, главно върху модернизма, такива за състоянието на книжния пазар, за модерните поетически форми, за изискванията към читателя, без когото литературата е невъзможна, за удоволствието от четенето, за етиката на споровете, както и рецензии върху отделни книги и автори.

Докато в прозата си Вирджиния Улф върви по неутъпкани пътища, предимно срещу литературните канони от миналото, като създава модерни по форма и дух романи, в есеистиката си тя по-скоро се идентифицира с обикновения читател на своето време и неслучайно първите два тома с есета, които издава приживе, се наричат „Обикновеният читател“. Стилът ѝ в тях е импресионистичен и субективен, без излишна натруфеност и без надменна интелектуална поза. Макар Вирджиния Улф да се държи като събеседник, увлечен в непринуден разговор за литературата, в който спокойно изказва своите преценки, похвали и присъди, тя си остава виртуозен майстор на словото, способен да плени дори и читателите, които не споделят нейните често емоционални възгледи.