Вашата количка е празна!
Две и половина комедии
Първият ми контакт с театъра, не като зрител, а като текстописец бе удар в гредата. Вече работех в „Стършел“, имах няколко издадени книжки и няколко стотици публикувани разкази и фейлетони. Имах и някакво самочувствие на автор хуморист. Изглежда, самочувствието е било прекалено или пък свободното ми време, та написах и две едноактни комедийки. Подвързах ги в папчица и ги занесох в най-малкия тогава театър, оня със 199 места – по логиката, че на малкия автор всичко му е малко – и комедийките в папчицата, и театърчето с под 200 местенца. Идеална сценичка за дебютче, мислех си.
Там попаднах на драматург – името му не помня. Беше сериозен на вид човек, над средна възраст, сигурно със сценичен опит – самият той не е автор на пиеси, но театрал разбирач. Не му бях известен по име, погледна ме изотгоре, като старшина новобранец, взе папчицата с неохота и каза да намина след месец.
Беше дълъг месец с цели 31 дни – много бавно се източи. В уречения ден потропах на вратата му – не беше там. Отсъствал. Още седмица-две стаята му остана заключена. Но аз продължих да чукам на заключената врата с упоритостта на китайската капка, докато накрая тя се отвори.
Вратата се отвори, но не и моят парашут. Драматургът театрал искрено се изненада, че ме вижда: нямаше и грам спомен за нашата първа среща. Веднага схванах: тоя сериозен човек не само не е чел моите комедийки, няма и да ги прочете. Поисках си ги обратно – взе да прехвърля куп ръкописи по бюрото си. Там залежаваха цели културни пластове от папки, разровиш ли ги, ще се намери и ръкопис от дядо Добри Войников.
Най-накрая измъкна от купа моята папчица. Повъртя я из ръцете си – отвори на посоки, попрочете тук-там. На строгото му лице се появи усмивчица. Драго ми стана, на малкото авторче и това му стига – пиеските му да предизвикат усмивчица.
– Не стават за нас! – каза. – Но вие имате чувство за хумор...
Това похвала ли беше, или упрек? Все пак благодаря – след стотици публикувани смешки, се оказа, че поне има нещо в мен... Само не разбрах защо моите текстове не стават за техния театър, защото имам чувство за хумор ли?
Но разбрах друго – драматурзите на щат в театъра не са проводник, а изолатор. Директорите ги ползват, за да спират авторите на пиеси още на входа... И да ги ориентират към изхода.
Михаил Вешим
Михаил Вешим е роден в София на 17 септември 1960 г. Завършил е журналистика в Софийския университет. От 1982 г. работи в хумористичния в. „Стършел“, на който в момента е главен редактор. Автор е на хиляди фейлетони, на стотици разкази, хумористични спектакли, радиопиеси и сценарии за телевизионни програми. Има издадени петнайсет книги, по-важни от които са „Австрийците идват“, „И преди, и сега“, „Елате в страната на „Арда“, „Край на цитата“, „Английският съсед“, „Смях в залата“, „Стари хипари“, „Нашингтон“ и др. По романа му му „Английският съсед“ е заснет телевизионен сериал. Негови разкази и фейлетони са превеждани на различни езици, за да разсмиват други страни и народи.
Няма добавен откъс от книгата!