Традицията на голямата българска литература винаги насочва вниманието ни към една удивителна особеност – хармония на житейска и творческа съдба у най-ярките представители на отечествената литература, единство на социална позиция и нравствен избор. Съдбовна е обвързаността между най-важните послания на българската история и художествената им интерпретация от творците, предопреелени да бъдат носители на духа на времето. Обикновено такъв тип автори са емблематични представители и естетико-художествени генератори на главните периоди в развитието на българската литература. Ако говорим за поезията, Гео Милев с гениална проницателност откроява четири етапа в нейното развитие, отъждествявани с имената на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Николай Лилиев. Ако продължим логиката на неговата мисъл и следваме разсъжденията му за философията на историята на българската поезия, ще изведем като друг, нов етап и творчеството на Никола Вапцаров.
English
