Приказките, събрани тук, имат произхода си в моето семейство. Далече, далече назад моите предци са софийски златари – по-късно само са били прогонени от града в Чеканчево. И след Освобождението са се върнали на касабата. Тези приказки са предавани от майка на дъщеря и на внучка. Последен техен слушател бях аз. Баба ми Светозара знаеше много от тия древни истории, станали по времето когато градът се е казвал все още Средец. Баба ми минаваше за неграмотна жена, защото не знаеше да чете и да пише на съвременен български. Църковнославянски тя четеше с лекота, знаеше наизуст литургиката. От нея аз чух житието на Св. Пимен и на Св. Никола Нови историята за Алексея Человек Божий, от нея чух „Кървава кошуля“ и „Александрията“, както и омилията „Ходене на Пресвета Богородица по мъките“. Днес се оказва, че късновизантийският роман и поп Пею са били първите ми автори. Към тях се прибавяха приказките, които съм събрал и обработил тука. Както в книгата ми „Длета и ружи“, така и във „Вълшебните приказки от средновековна София“ съм събрал непочитания от фолклористите занаятчийски фолклор. С това отдавам дан на съсловието, от което произхождам, чието духовно наследство ми става все по-скъпо с годините. И понеже останах единствен, който обича това наследство и го тачи, предлагам на младите, които нямат далечни спомени, тия невинни разкази, да обикнат града на градовете Средец, вторият Багдад.

Владимир Свинтила

Няма добавен откъс от книгата!