Примо Леви (1919–1987) е химик, писател, мислител и един от най-превежданите италиански автори. Ражда се в Торино, от ранна възраст проявява жив интерес към точните науки, етиката, литературата. Завършва с отличие химия в родния си град през 1941-а, а на следващата година започва работа в швейцарска фармацевтична фирма със седалище в Милано. На 8 септември 1943 г. постъпва в партизански отряд – заловен е два месеца по-късно и е изпратен първо в концентрационния лагер Карпи-Фосоли, сетне в Аушвиц. Остава жив като по чудо и е освободен от Червената армия в началото на 1945 г., след което предприема деветмесечен поход обратно към дома си през Полша, СССР, Румъния, Унгария и Австрия. През 1947-а се жени за Лучия Морпурго (1920–2009), с която има две деца: Лиза Лоренца (1948) и Ренцо (1957). В същия период, за близо година, излиза на свободна практика със своя приятел Алберто Салмони (Емилио от разказите Арсен и Калай). През 1948-а започва работа в торинската фабрика SIVA (Società italiana vernici e affini – Италианско дружество за бои и сродни продукти), където остава през следващите 30 години.

Примо Леви пише своята най-известна книга, Нима това е човек, през 1946 г. и в нея разказва впечатленията си от трансформациите на човешкото в Аушвиц. Книгата отначало не среща разбиране: публикувана през 1947 г. от торинското издателство Да Силва, тя минава почти незабелязана. Когато обаче през 1958 г. е преиздадена от Еинауди, се превръща във всепризнат жалон на световната литература, философия, антропология. Наричат Леви “Данте на нашето време”, “един от великите писатели на ХХ в. редом с Пруст, Джойс и Елиът”, “един от достигналите най-широка публика и отзвук свидетели на най-страшното човешко крушение...”. А той самият определя себе си така: “Аз съм обикновен човек с добра памет, който попадна в един въртоп, измъкна се от него повече благодарение на късмета си, отколкото на качествата си, и оттогава храни известно любопитство към въртопите, големи и малки, метафорични и материални...”

От 1952 г. писателят започва дългогодишно сътрудничество с Еинауди – като преводач (сред преводите му са Процесът на Кафка и две от произведенията на Клод Леви-Строс) и консултант за научните им издания. През 1963 г. излизат спомените му за сложното придвижване от Полша до Италия след напускането на Аушвиц – забележителен документ за епохата, озаглавен Примирието. Следват сборниците с разкази Естествени истории (1966) и Формална грешка (1971), но едва Периодичната система (1975) – “автобиография, научно разсъждение, хуманистична философия, смайваща във всеки жанр” – предизвиква отново всеобщия възторг. След 1977 г. Леви се посвещава изключително на писане и публикува сборника Ключът звезда (1978), за който получава най-престижната литературна награда в Италия, Стрега; романа Ако не сега, кога? (1982); завръщането към темата за Аушвиц в Потъналите и спасените (1986) и други.

Примо Леви отнема живота си на 11 април 1987 г. в дома на Корсо Ре Умберто 75, където е роден, отрасъл и живял. Някои от реакциите на това трагично събитие го свързват с лагерното изживяване, други – с дълбока депресия, предизвикана от тежката болест на майка му и собственото му нестабилно здраве, трети изобщо отказват да приемат мисълта за самоубийство и предполагат гибелна случайност. “До деня на смъртта му аз бях убеден, че той е най-ведрият човек на света...”, казва философът Норберто Бобио, а писателят нобелист Ели Визел, също бивш лагерник, заявява: “Примо Леви загина в Аушвиц четиресет години по-късно.” “След цял живот примерно поведение в обществото, той е изморен да бъде образцовият оцелял, човекът, който никога не губи контрол... – пише през 2002 г. биографът му Иън Томсън. – Ако през последните си дни Леви вижда светлина в края на тунела, то тя е светлината на приближаващия се влак.”

Политикът и синдикалист Силвио Ортона, герой в разказа Злато, си го спомня така: “Имаше изключително многостранни интелектуални интереси и ние, неговите приятели, го смятахме за нещо като енциклопедия: обичахме да се допитваме до него по какви ли не въпроси, защото от всяко дребно природно явление, от всеки предмет той умееше да извлече връзки с поезията, иронията и високата култура. Беше рационален, уравновесен човек, доволен от живота, работата и успеха на книгите си. Примо Леви не робуваше на своите преживелици – напротив, спомням си го изпълнен с желание да ги разбере и анализира в дълбочина. Той не беше обсебен от миналото си в лагера, а живо се интересуваше от политиката и злободневието. Всички твърдят, че Примо Леви се е самоубил, надвит от лагерните си страдания. Неизбежно, но погрешно. Да бях чел само книгите му и да не го познавах като човек, и аз щях това да си представя. Но то не отговаря на истината.”