Антонио Емилио Лейте Коту (1955), известен като Мия Коту, се ражда и отрасва в Бейра, в семейството на „португалски емигранти“ („татко беше поет, мама разказваше истории“). Обстоятелството, че е мозамбикски писател, но е бял и носи женско име, го е поставяло в сложни ситуации.

„Понякога е много забавно: бъркат едновременно пола, расата и възрастта ми. Веднъж в България се бавеха да ме вземат от летището, бях ужасен, защото нямах пари, не знаех езика, нямах представа кой ще ме чака. Изведнъж чувам някой да произнася думата Мозамбик и на френски се опитвам да обясня, че става дума за мен. Човекът казва: „Не, не, идвам да посрещна една африканска писателка“. Трудно успяхме да се разберем.“ „Веднъж при посещение в Куба бяха подготвили подарък за всеки член от делегацията. Тогава в Мозамбик бушуваше война, нямахме нищо, сутрин излизахме от къщи да търсим нещо за ядене. Затова бях очарован, че получих кутия с подаръци. Щом пристигнах в Мапуто, отворих кутията, а вътре имаше рокли, накити, все неща за жена, за госпожа Мия Коту.“

На 14-годишна възраст публикува няколко стихотворения във вестник Нотисиаш да Бейра. През 1971 г. става студент по медицина в столицата и се включва активно в национално-освободителното движение ФРЕЛИМО. „Роден съм в град, където колониализмът беше съвсем видим, осезаем. Никой не ми е обяснявал, не ме е убеждавал с политически речи, не ми е вдъхвал антиколониални чувства; лесно се включих в нещо, което целеше да сложи край на това. Шокираше ме най-вече расизмът... Независимостта беше голямата мечта в живота ми.“

В началото на трети курс напуска университета, където следва медицина, и след революцията от 25 април 1974 г., която сваля диктаторския режим в Португалия, се отдава на журналистическа дейност. Работи във вестник Трибуна до септември 1975 г., когато португалски заселници, противници на независимостта, разрушават редакцията. Назначен е задиректор на Мозамбикската информационна агенция и създава кореспондентска мрежа в провинцията. След това става директор на списание Темпо до 1981 г., а до 1985 г. – на вестник Нотисиаш.

Напуска директорското място, за да продължи университетското си образование. През 1989 г. завършва биология и посвещава голяма част от времето си на научни изследвания из страната. „Работата на терен обогатява много поради допира с разнообразието. С тази работа прекосявам страната от север до юг, често в палатки, близо до живота на хората. Разговарям с тях и събирам разкази, които стават ядро на други разкази.“

Понастоящем ръководи предприятие за оценка на въздействието върху околната среда, занимава се с преподавателска и научноизследователска дейност. Определя се като „щатен биолог и писател в свободното си време“.

След обявяването на независимостта (1975 г.) повечето живеещи в Мозамбик португалци напускат страната, но Мия Коту и семейството му остават въпреки разрухата от колониалната война, водена от режима в Португалия. Той е един от авторите на националния химн на новата независима държава. Преживява и драмата на военната агресия от страна на расистките режими на Родезия (днешно Зимбабве) и на ЮАР, и на гражданската война, която до 1992 г. опустошава Мозамбик. „Смятах, че ако напусна, в известен смисъл ще умра. Преживях много трудни, екстремни ситуации. Видях да умират хора. Но трудно щях да пусна корени някъде другаде. Освен това някакво почти религиозно чувство ни свързва с мисията да изградим нещо.“

През 1983 г. публикува първата си книга – това е Коренът на росата, стихосбирка (втора такава ще се появи едва след четвърт век). През 1986 г. издава сборника с разкази Замръкнали гласове, с който слага начало на новото си португалоговорене – „езикотворението“, – превърнало се в негова запазена марка. „Пиша заради удоволствието да разбърквам езика.“ („Коту е един от върховете на така наречения триъгълник на обновлението на португалския език – отбелязва испанската му преводачка Роса Мартинес Алфаро, – заедно с Луандино Виейра от Ангола и Жоао Гимараиш Роза от Бразилия.“)

През 1992 г. излиза първият му роман – Лунатична земя, оттогава често сочен за една от най-добрите африкански книги. Сред многото ѝ преводи по света има и музикален – оперна версия с либрето на Хенинг Манкел; романът е издаден на български от Панорама през 2002 г.

През 1998 г. Мия Коту става член-кореспондент на Бразилската академия за литература. През 2013 г. получава Камойнш, най-високото отличие за белетристика на португалски; през 2014 г. е награден с престижния Нюстад; през 2015 г. е номиниран за международния Букър; през 2020 г. взема швейцарската награда за литература Ян Михалски за трилогията си Пясъците на императора.

С богатото си и разнообразно творчество – стихове, 6 сборника с разкази, 15 романа, детски приказки – се е утвърдил като едно от най-ярките имена в съвременната португалоезична литература. Той е най-превежданият мозамбикски писател и един от най-известните съвременни африкански автори. Книгите му са преведени на близо 30 езика и са пренесени в театъра и киното.

В творчеството си Мия Коту пресъздава живота на мозамбикския народ, един от най-бедните и изстрадали народи в света, запазил жива и силна традицията да предава устно знанията, мъдростта и словесното творчество. В една култура, в която се твърди, че „всеки починал старец е една изгоряла библиотека“, Мия Коту създава литература, в която свързва африканската устна традиция с европейската книжовност така, както в работата си като биолог свързва древните знания на старите хора за духа на дърветата и растенията със съвременните постижения на науката екология. Основното в двата случая е винаги най-дълбоката връзка между човека и земята, между хората, поставени понякога в екстремни условия.

За първото си издание с разкази на български Мия Коту предпочете не един, а два сборника: Край никой път и Наниз от мъниста.