Кларис Лиспектор (1920–1977) е писателка, журналистка и преводачка, една от най-оригиналните фигури в бразилската литература на ХХ век. Между първия ѝ роман Близо до дивото сърце, публикуван когато тя е на 23, и нейната преждевременна смърт, излизат още романите ѝ Свещникът (1946), Обсаденият град (1949), Ябълка в тъмата (1961), Страсти по Г.Х. (1964), Познанието, или книга за насладите (1969), Жива вода (1973) и Часът на звездата (1977); сборниците с разкази Семейни връзки (1960), Чуждестранният легион (1964), Тайно щастие (1971), Къде беше снощи (1974) и Кръстният път на тялото (1974); детските книги Загадката на мислещия заек (1967), Жената, която уби рибките (1968) и Личният живот на Лаура (1974), както и хроники, пътеписи, очерци.

Авторката е популярна и уважавана приживе (получава награди, дава автографи, произведенията ѝ се адаптират за театъра, за нея се пишат трудове), но придобива най-широка известност посмъртно и е преведена и приветствана по цял свят: “Тя заема самотно – даже ексцентрично – място в компанията на южноамериканските си съвременници Борхес, Карпентиер, Кортасар, Гимараис Роза и Гарсия Маркес” (Neue Zürcher Zeitung); “Лиспектор, редовно сравнявана с Борхес, Набоков и Джойс, за много познавачи е най-внушителната от съвременните бразилски писатели” (The Atlantic); “Бекет, Лакан, Лиспектор. И най-голямата сред тях е Лиспектор” (The Paris Review). През 2011-а рожденият ден на Лиспектор – 10 декември – е обявен за Часът на Кларис и се отбелязва ежегодно със събития в нейна чест в Бразилия и по света.

Кларис е трета дъщеря на украинските евреи Маня и Пинхас Лиспектор, решили да се спасят в чужбина от антисемитските погроми след Октомврийската революция: Хая Пинхасовна Лиспектор. На иврит името ѝ означава “жива”, а рожденото ѝ градче Чечелник е само спирка в бягството на нейните родители, които продължават нататък с бебето. В Румъния научават, че американският Конгрес е приел закон за ограничаване на имиграцията от Източна Европа с цел защита от „комунистическата зараза”, и се налага да се откажат от идеята за САЩ. През 1922 г. им се отваря възможност да отплават за Бразилия. В новата страна всички, с изключение на Таня, се преименуват според португалската ономастика – Пинхас става Педро, Маня – Мариета, Леа – Елиза, Хая – Кларис.

“Още отпреди да започна да чета и да пиша, вече съчинявах истории – разказва Лиспектор за най-ранните си опити. – А след като се научих да чета и да пиша, взех да поглъщам книга след книга. Мислех си, че книгата е като дървото, като животното: нещо, което се ражда. Не знаех, че зад всичко стои автор. Когато в крайна сметка открих съществуването му, си казах: “И аз искам”. Така започнах да пиша и да пращам текстовете си в Диарио де Пернамбуко, където тогава се публикуваха детски приказки. Моите така и не ги пуснаха и аз знаех защо. Онези, които се получаваха в редакцията, започваха с “Имало едно време това и онова...” А моите бяха усещания...”

През 1935 г. овдовелият Пинхас се мести с трите си дъщери в Рио де Жанейро. През 1937 г. Кларис завършва гимназия и се записва в подготвителен курс за Правния факултет на Бразилския университет, дава частни уроци по математика и португалски, учи машинопис и английски. По-късно, докато вече следва право, работи като секретарка и превежда научни текстове за списания. На 25 май 1940 г. Кларис дебютира като автор с разказа си Триумф в седмичника Пан.

През януари 1943-та Кларис най-сетне получава бразилско поданство и се жени за своя колега правист Маури Гуржел Валенте. През декември публикацията на Близо до дивото сърце я превръща в сензация в литературните среди. В началото на 1944 г. започва дипломатическата кариера на съпруга ѝ и в течение на 15 години Кларис го придружава в Италия, Швейцария, Великобритания, САЩ. През 1948 г. в Берн се ражда първият ѝ син – Педро. През 1953 г. във Вашингтон – вторият, Пауло. През 1959 г., изморена от живота си на спътница на дипломат и все по-депресирана, тя се развежда и се установява в Рио де Жанейро. Става колумнистка в Корейо да маня с псевдоним Хелън Палмър; в Диарио да нойте списва рубриката Само за жени от името на актрисата Илка Соарес; до края на живота си сътрудничи активно на не едно издание.

Умира от рак ден преди да навърши 57 години. Погребана е в еврейското гробище в квартал Кажу на Рио де Жанейро. На надгробната ѝ плоча е изписано на иврит “Хая, дъщеря на Пинхас”, както и едно изречение от Страсти по Г.Х.: “Това, което винаги съм чакала от радостта, е да подам ръка на някого”.