Центробежните стремежи на народностите, влизащи в състава на Османската империя, намират опора и поддръжка от своите сънародници във вече изградилите собствена държавност Сърбия, Черна гора, България, Гърция и Румъния. Във всяка от тези държави Турция вижда враг, посягащ на целостността на нейната територия – точно по същия начин, по който всяка от тях на свой ред вижда в Турция своя изконен враг, вековния угнетител на християнските народи. Малките балкански държави, с население от 3 до 5 милиона души, разбира се, не могат самостоятелно да се опълчат на Турция и са принудени да търсят помощта на големите европейски държави; самите те обаче отдавна имат апетити към наследството на Османската империя.

Трети основен момент на Балканския въпрос са отношенията между балканските държави. Именно тези отношения и тяхното развитие в значителна степен се определят от европейските държави, за да постигнат своите цели на Балканския полуостров; с други думи, те използват балканските държави като оръдие за налагането на своите интереси.

Преплитането на тези три линии образува изключително сложното кълбо от противоречия, които изглеждат съвършено неразрешими. Един от опитите за тяхното разрешаване са Балканските войни през 1912 и 1913 г.