Заболяването ми е толкова рядко, колкото е и известно. То е разновидност на тежък комбиниран имунодефицит (ТКИД), но казано накратко – аз съм алергична към света. Никога не излизам от вкъщи, не съм била навън от седемнайсет години. Единствените хора, които виждам, са мама и медицинската ми сестра Карла.

Ала един ден пристига камион за пренасяне. Нови съседи в къщата до нас. Надниквам през прозореца и го виждам. Той е висок, строен и облечен изцяло в черно: черна тениска, черни дънки, черни гуменки и черна плетена шапка, която напълно покрива косата му. Усеща, че го наблюдавам, и вдига поглед към мен. Аз не извръщам очи и продължавам да го зяпам.

Името му е Оли. Искам да разбера всичко за него. Така и правя. Научавам, че е забавен и кипящ от живот. Научавам, че очите му са с цвета на океана. Научавам, че когато говоря с него, целият свят се разкрива пред мен, и усещам как се променям… Започвам да искам всякакви неща. Искам да изляза от моя въздушен балон. Искам всичко, всичко, което светът има да ми предложи.

Навярно не можем да предвидим бъдещето, но все пак има неща, които можем. Например сигурно е, че ще се влюбя в Оли. И е почти сигурно, че това ще бъде катастрофа.

Няма добавен откъс от книгата!