Стара като света история – бедно семейство, лишено от закрилата на бащата, липса на перспективи при опита да се оцелее по честен начин. На Адриана ѝ се иска, както и на всички млади момичета, да има свой дом, мъж, деца и тихо семейно щастие. Толкова по-болезнено тя усеща реалността без надежди за бъдеще. И тогава се решава – колебанията са ѝ чужди. Тя вярва, че не опетнява себе си, ако го прави без любов. Вярва, че всичко ще свърши, когато тя и майка й бъдат обезпечени...
Адриана стъпва по хлъзгав път, но вярва в мечтата си за дом. Стаята, която някога мебелира за своето бъдещо семейство, става място, където води мъже – странен парадокс, но героинята ни убеждава, че живее така, „както иска“, упорства, че всичко върви, „както трябва“.
Нейният разказ, лишен от изкусност, не позволява равнодушно отношение – прощаваш ѝ инфантилността, лекомислието, излишното простодушие. Тя живее с това, което чувства в дадения момент, и затова за нея няма неверни пътища, живее без особено да се замисля, но затова пък – и без да се препъва.
Български
