Времето на госпожа Дона Миуда, наследничка на роби, неграмотна, която четеше бъдещето по дима на нейното огнище. Времето на Дука, който живееше, за да донесе от морето рибата, която да му гарантира оцеляването. Времето на Майонеза, велосипедът, който я носеше по черните пътища и винаги я връщаше у дома в тухлената къща – убежището срещу историите, които се разказваха там: тази за кокосовата палма, обитавана от духове, онази за жената, която се превръщаше във върколак.
Освен за метаморфозата на детето във възрастен човек, „Нашата сиранда“ разказва преди всичко за промяната на една трансформирала се Бразилия. От градче на рибари, посрещнало Жилберто Фрейре – който винаги спореше с Дона Тетè, собственичката на пансиона, където се беше настанил – от градче с вековни мелници за захарна тръстика, експлоатирани от поколения господари, от едно селско общество към първото високо здание, към нашествието на туристите, към идването на градския и модерен начин на живот в Сао Жозе да Короа Гранде. Този преход към електрическото осветление, асфалта, технологиите заличава не само един начин на живот, а и много персонажи, характерни за бразилското литературно минало, като свещеника, делегата, собственичката на пансиона, нотариуса, зидаря, рибаря, които в този роман преживяват промените, осъществени в страната през последните 30 години. Някои се адаптират към тези промени, а други са погълнати от тях.
Български
