Романът разказва за дълго пътуване с влак от Москва до Улан Батор, столицата на Монголия. Случва се в края на 80-те години. На много от гарите спират за дълго, понякога дори за повече от денонощие. На тези спирки изживяват една държава в процес на промяна, Съветския съюз, където „всичко е в движение, снегът, водата, въздухът, дърветата, облаците, вятърът, градовете, селата, хората и мислите“. Преживяващата това героиня е момиче от Финландия, живяло и следвало в същата тази държава и отчаяно искащо да види древни скални рисунки в Улан Батор.
Купето във влака дни наред споделят момичето и четиридесетгодишен „мъж с жилава снага и уши като зелеви листа“. Момичето мълчи, мъжът говори. Речта е шумна и безцеремонна: покълва от тежък жизнен опит и варварски мироглед. Мъжът е израснал на улицата, убиец, пребивавал в лагерите за криминално проявени, а сега е на път за голяма строителна площадка. Момичето е негова пленница, от купето излизане няма, всичко трябва да се изслуша и види, твърде скоро ще бъде и преживяно по спирките. Заглавието на творбата препраща към Чеховата повест „Стая № 6“. Там стаята е килия в психиатрията, откъдето няма изход.
Пътуването е кошмар и същевременно противно-красива история за израстване. Подправките ѝ са силни. Роса Ликсом притежава майсторската дарба да описва миризми, вкусове, звуци, речеви отрязъци, предмети, храни, напитки и дрехи. Тя е истински познавач на Русия, извеждащ на преден план живота в съветския делник в цялото му ужасно и прелестно многообразие. Под непогрешимия реализъм се крие любов към описвания обект.
В края на книгата си Роса Ликсом благодари на голяма група велики личности от различни епохи на руската литература. Повествованието ѝ черпи сили и възторг от тях. Авторката не описва Русия за първи път, но „Купе № 6“ навлиза по-надълбоко от която и да било друга творба: в едно и също изречение намират място дивата радост и глождещата болка.
Български
