Към края на своя не само дълъг, но и невероятно наситен с важни събития, любопитни случки и най-драматични обрати живот, Димитър Маринов пише като венец на богатото си творчество и своята автобиография. В нея той напълно разгръща недоизявения си до този момент талант на художник на словото с умело подбраните „митарства“ (приключения и изпитания), живия диалог, сюжетните обрати и великолепно обрисуваните герои и негодници тя е по-увлекателна и се чете с по-голям интерес и от хубав роман. Благодарение на добрата си памет и със силата на яркия личен спомен авторът пресъздава по неповторим начин автентичната атмосфера на българския живот през Възраждането и първите десетилетия след т. нар. Освобождение – доста по-различна от тази, която днешният читател познава от учебниците и други политически коректни, пригладени писания. Наред с това той оставя и цяла галерия от живи образи на видни личности, с които съдбата го среща в различни етапи на неговия житейски път – уважаваните учители Кръстьо Пишурка и Никола Първанов, църковните дейци Неофит Рилски и Екзарх Йосиф, колоритните войводи Панайот Хитов, дядо Цеко и дядо Ильо, строителите на нова България Петко Каравелов и Стефан Стамболов, и много други. Същевременно Д. Маринов използва спомените си за събития и лица и като повод за умъдрени от опита размисли върху важни процеси в българската история, за признаване на заблуди и преоценка на постигнатото.
През 1858 год. домът ни бе постигнат от едно голямо нещастие. Майка ми Вълкана падна изначало в меланхолия, а после в нервно разстройство. Дохаждаха минути, когато тя изгубваше всяко умствено съзнание. Много се измъчваше, а с това измъчваше и всички ни. Каква мъка усещах, когато тя не можеше да ме познае, не можеше да ме прегърне и целува. Така трая до Св. Троица другата 1859 година, когато почина. Баща ми всичко употреби, за да ѝ помогне, но никаква помощ не можа да ѝ се даде. Закопахме я.
Изгубването на майка ми, добрата и благата ми майка, произведе такова силно впечатление върху ми и упражни такова могъщо влияние върху детската ми душа, щото аз почувствувах като че отрезаха нещо от мене, от моята радост, от моето желание да живея. Наистина останаха деда ми и баба ми, които нежно ме обичаха, баща ми, който бдеше над мене като на най-ценно нещо – но майка ми, нейните милувки, нейните целувки, никой не можеше да ми даде и не ми даде, както казах и по-горе.
Есента почина и баба ми. В къщи останахме ние трима: деда ми, баща ми и аз. Бех 10-годишен, но всичко това повлия върху ми така силно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозотия на положението в къщата.
Имахме съседка до нас, кумица Цвета Торньовица, и тя ни услужваше – било за готвене, шетане из къщи и пране. Но и тя си имаше къща, мъж и деца. Това принуди баща ми да се ожени на пролетта, 1859 година.
В училището аз стоех на същата точка: калфа и главен показвател, без да науча нещо повече от онова, което знаех от Пишурката. Баща ми съзнаваше това. Всичките ми другари беха напуснали училището и беха: едни при бащите си и дюкяните-бакалници, а другите на дюкяните-занаятчийници, т.е. учеха занаят при бащите си. И баща ми можеше да стори същото, но не го направи. Той беше неграмотен по български, но знаеше да пише и смята по турски и си служеше [с него] в търговията и във водене търговските тефтери. Само когато имаше много работа, той ме оставяше на дюкяна да му помагам, но не ме отделяше от училището.
Макар и безкнижен, той беше горещ учебнолюбец: искаше да ми даде едно високо учение, да ме направи доктор. Понеже в Лом не можех да бъда приготвен, той, по препоръката на Пишурката, бе решил да ме изпрати в Белградската гимназия. За тая цел той ме пригатвяше. Пишурката ми предаваше частно френски и гръцки; Гьоко Маргетич, един от камарашите, т.е. чиновник в монопола на солта, който бе зел сръбският крупен търговец майор Мишо, ме пригатвяше в латински и немски, па и сръбски; латински – основни познания, по немски – усилено. Сметаха да постъпя направо в трети клас с изпит.
Аз употребих силно прилежание и вече втората година – 1863 – аз бръщолевех свободно гръцки, немски и френски.
Белград щях да отида 1864 год., но нещастието се изпречи на пътя ми и осуети всичките планове. 27 декември 1863 год. баща ми се помина; на пътя за селото Чупрене силно се простуди и след тридневно боледуване издъхна.
Български
