В разказите си Красимир Бачков създава изключително интересни образи на обикновени хора - тези, които не се срещат в лъскави списания, скъпи офиси или по градските булеварди. Но затова пък са толкова пълнокръвни и истински. Описва случки, уж незначителни на пръв поглед, но затрогва сърцето с всеки детайл. Навлиза дълбоко в душевния мир и на най-малкия човек, на децата, на малцинствата, отхвърлени от обществото, на селянина. Виждаме хората с тяхната болка и обреченост, с радостта и възторга от живота. Бих казала с Йовковско майсторство извайва образите и създава усещането за морал, естетика и красота, така както правеше и големият ни класик. Като че ли оживяват образите от онази Добруджа, но с днешните болки, човешки добродетели и недостатъци. Притихваме пред обречеността на селския човек, чул страшната лекарска диагноза, но намерил кураж и достойнство да поиска от уличния музикант да му изсвири истинско българско хоро. Да го изиграе с цялата си душа, свободен и обречен, за последно. В шумното ни ежедневие сетивата ни не долавят прекрасните неща, които само човек с чистотата на дете успява – авторът умее да се вслушва в гласа на животните - глас, който малцина чуват и разбират. Едно счупено краче на птица, детската състрадателност, човешката добродетел – майсторът разказвач ни кара да усетим пълнокръвно света около нас и да вярваме, че можем да го направим по-смислен и по-добър.
Български
