През 1965-а излиза „Три тъжни тигъра“; същата година Гилермо Кабрера Инфанте напуска Острова и бившите бунтовници не позволяват да тури нога там. По тая причина творчеството му остава извън преведените у нас страници: той е отстъпник, отцепник, изменник, „червей“ според Фиделовата особено ласкава понятийност. Затуй Кабрера Инфанте не застава овре- ме там, където по художественост е неговото място: редом с Борхес, Маркес, Рулфо, Астуриас, Кортасар, Лесама, Онети, Льоса, Карпентиер, Сабато, Фуентес, Роа Бастос. И българският превод на „Три тъжни тигъра“ въздава една твърде окъсняла справедливост, но справедливост.
„Три тъжни тигъра“ е изненадваща, смела, успешна сплав между високословие и нискословие. Високословието включва сполучливи наподобявания на сти- ловете на Марти, Карпентиер, Лесама, Пинейра, Новас, а нискословието об- хваща жаргона в нощната столица и селяшкото малокултурие. Как да бъде превеждана тая еквилибристика с думи, значения, тия словесни опиянения, изблици? Ето въпрос, изправящ пред сложни мъчнотии подхваналия ги, а да съм искрен и точен – на нокти.
В „Три тъжни титъра“, изхождайки от неговия език, бих оприличил КабрераИнфате на десетобоец. Както въпросният състезател трябва да е подготвен в десет различни спорта, по същия начин кубинецът владее различни стилове. Тая му отлика дава основание да кажа, че разностилието гради неговия стил. Многостилието му ярко личи, личната кожа му е сковаващо тясна, той изпитва неудържим порив да влиза в други няколко, че тъй да засити неозаптимия си устрем към превъплъщения...
Румен Стоянов, в предговора към книгата
Български
