За първи път в българската лирика срещаме цял цикъл стихове посветени на Константин Павлов - уникален Дух и универсален поет, останал неразбран и непроумян от социалистическата критика и постсоциалистическата родна действителност.
Обаче Димитър Кабаков не е поредният подражател или имитатор на стилистиката на Константин Павлов, а авторът е съхранил ангелските и пътища към поезията и се е докоснал по свой начин до чистилището на българския архигениален поет.
Съвсем не е случайно, че другото знаково име в този ръкопис е това на Емиил Дикинсън. Кабаков е преоткрил мисията си на духовен мост между двамата световни мислители, двама чутовни чувствители, чиято междуконтиненталност е въпрос на географска грешка, а не пророческо противопоставяне. Наопъки - Кабаков ни предлага висотата на Божиите закони, според които имената на Емили и Константин са осветлени като литературни светци. За тяхното следсмъртие можем само да извикаме: „Пей за мене, смърт!“ Което е неизречимото мото на този дом на вятъра...
Румен Леонидов
Български
