Времето не е заличило нищо от нейната значимост като приобщаваща ни изповед на един неспокоен дух, съумял да изрази същностното, това, което е животът като болка и причина за окрилящите ни просветления.Сложният характер на изповяданите чувства се предпоставя от преживяното, родено в душата на поета, богата на пориви и терзания, на онези истини, от които напира тъгата.

Намерил пристан в един малък град, Иван Пейчев е сядал понякога край реката, за да пуска „книжни кораби“. Защото, както го е написал, „Истинските тъжни (и страшни кораби) откриват Америка“. Те са другото име на страшното познание.
Многолик и еди­но­същ, в зат­во­ре­ния кръг на ед­на не­оби­чай­на чувствителност, той раз­руша­ва­ и стро­и неп­ре­къс­на­то мостове, ко­ито трябва да го изведат към бре­га на хората. Стиховете му за любовта, за морето, есента и Калофер, за всичко, с което е живял, са въздействащи признания, една разгърната метафора на тъгата и уморената надежда. Влюбен до бол­ка в есен­ни­те здрачове, по­етът неп­ре­къс­на­то пи­ше­ за тях. Те пре­да­ва­т най-доб­ре вътрешните, де­ли­кат­ни­те из­ме­ре­ния на вро­де­на­та му мечтателност. Иван Пейчев по­тъ­ва­ в свет­ла­та ме­лан­хо­лия на те­зи здрачове. Те му по­ма­га­т да се доб­ли­жи до се­бе си и той бо­гот­во­ри есента, да­ла им живот.

Иван Пейчев отстоява неп­ре­къс­на­то сво­ето пра­во на са­мо­тен раз­ми­съл за истинското в живота. В она­зи да­леч­на есен на пър­ва­та ни среща, оза­рен от не­го­ва­та не­под­ра­жа­ема артистичност, аз по­чув­с­т­вах мощ­та на ед­но чо­веш­ко и твор­чес­ко безкористие. И узнах, че не­го­ви­те си­но­ни­ми са „все­от­дайност“, „об­ре­че­ност“ и „не­под­куп­ност“. Иван Пейчев ми спо­де­ли то­га­ва нещо, в ко­ето бе­ше вяр­вал през всич­ки­те си години: „Ние не мо­жем без поезия. Ако тя изчезне, то­ва би оп­ро­вер­га­ло са­ми­те нас. Защото жи­во­тът би обеднял. Аз не мо­га да си пред­с­та­вя един свят без по­езия“. Това са ду­ми на ро­ден поет, из­б­рал из­кус­т­во­то за своя един­с­т­ве­на съдба…

There is no added resume!