Историята на развитието на индийската философия може да бъде написана, като се тръгне от всяко от тези фундаментални понятия, но задължително ще стане дума и за другите три. Използвайки терминологията на западната философия, можем да кажем, че след постведическата епоха Индия се е стремила най-вече да разбере:

1. Закона на универсалната причинност, свързващ човека с Космоса и осъждащ го на безкраен низ от прераждания – закона на кармата.

2. Загадъчния процес, пораждащ и поддържащ Космоса и по този начин обуславящ „безкрайното въртене“ на колелото на съществуванията: това е мая, космическата илюзия, с която човек неохотно трябва да се примирява, докато не се освободи от заслепението на невежеството (авидя).

3. Абсолютната реалност, разположена някъде отвъд пределите на изтъкнатата мая – илюзия, както и отвъд пределите на обусловения от кармата човешки опит; чистото битие, абсолютът, може да бъде наричано с много имена – Азът (Атман), Брахман, необусловено, трансцендентно, безсмъртно, неразрушимо, Нирвана и прочие.

4. Действените техники и методи, чиято цел е освобождението (мокша, мукти), постигането на Божественото, всъщност са именно Йога.

Мирча Елиаде