Всички велики артисти стават съдове, в които героят влиза и известно време се подвизава в тях. Следователно не аз влизам в героя, а героят влиза в мен. Ставал съм свидетел на това явление, затова знам за какво говоря, а ориенталците направо се упражняват за целта, за да може Бог, крачейки около театъра, да закопнее да влезе. А богове много, влизат в актьорите неочаквано и актьорът после дори не помни какво е правил и защо и как. Не може да си спомни, защото не той е движил нещата! А най-големият ужас на актьорския занаят е в това, че и след такова посещение трябва да играеш същото представление отново, дори когато Бог не идва, а на теб ти е неудобно. Правиш всичко както всеки път изнаеш, че е мъртво. И така си осъден на вечна носталгия по такива моменти и ги очакваш, всъщност заради тях продължаваш с актьорската професия. Впрочем същото се случва и когато в живота ни се появят хора, обсебени от Бога...
Български
