Историята е написана с красив, образен, силно въздействащ език. Авторката съзнателно се отвръща от трезвия реализъм. Читателят така и не научава истинското име на героинята. Жената, която разказва от първо лице, сама си е дала името Надежда; животът обаче ѝ показва колко е трудно да се отърсиш от семейната си история. Писателката неусетно води читателя към семейството на Надежда. Но на преден план обаче остава разказът за огромната любов на героинята към Иля – очарователен, безкрайно интересен, страхотен любовник, който обаче веднага заявява, че няма намерение да се раздели със съпругата си и да започне нов живот с Надежда. Въпреки това тя продължава да чака и отива във всеки град, където Иля я повика, за да прекара ден или два с него. След дълго време Надежда се сбогува с мечтата за общо бъдеще, осъзнала, че колкото и болезнена да е била нещастната ѝ любов, тя я е направила възрастен, зрял човек, способен да осмисли историята на семейството си. Все повече място в романа заемат спомените за детството в Югославия от Титово време. Почти всички герои са свързани с някогашната единна държава. Сбогуването с любовта води героинята към самата нея, към осмислянето на миналото ѝ.

There is no added resume!