Кеносис е отказът от всичко, намаляването на живота, изтощаването до смърт. Това е процес на себеизпразване, самоизчерпване, себеотнемане, то е протяжното изтощаване на смисъла, призивът обезслави се. Кеносис е и точката, в която залозите са празни и нищо не може да се промени. Който претърпи този момент, без пустото в себе си да зарази пустотата навън, може да види как времената се преобръщат.

Кеносис е опразване на високите редове, при което те остават високи, но празни. Прозрачни, без съдържание, те са вече чист жест с облик на послушание: остави се и се оставям. Метафизично късо съединение.

Това е изкуството за удържане на формата при все тягата, упражнявана от безсъбитийността – там където нищо не се случва, желанията са вцепенени и дори повторението не носи наслада; там където смъртта е глух инструмент и в нея не е останало нищо възвишено. Може да бъде наречено смирение, но не е. Подобно изтичане от себе си става бавно. И не напълно, и не окончателно. Откъдето и рискът от забавяне или забравяне, от преустановяване на прекъсването. Кеносис тогава е самото време, което не може да разпознае своя край и своя кръст. Все пак има нещо инфантилно в тази страст към самоограничаване и усмиряване, както си остава и нечовешкият импулс към уподобяване на горните редове.

There is no added resume!