Мануел Мачадо (1874-1947), един от класиците на испанския модернизъм, често остава в сянката на своя no-прочут брат Антонио Мачадо. В драматургичните си произведения те работят като съавтори, но това не заличава различията между личностите и творчествата им. Мануел е близък до мадридските и парижките декадентски кръгове, докато Антонио е по-сдържан в светските си прояви. Мануел намира израз на своите терзания в андалуската народна песен и в стихове, свързани с френския символизъм. Търсенията на Антонио го отвеждат до нов език и до експериментална форма за една съвременна философска поезия с небивали метафизични дълбочини, в която народното творчество по-рядко се проявява.