В „Мъжът, който търсеше сянката си“ (2017) Лисбет Саландер отново е в центъра на събитията и отново се сблъсква със смъртни врагове, а Микаел Блумквист отново е по следите на престъпна група. Организацията, наречена Регистър на изследванията на генетиката и околната среда, официално изучава връзката между наследствеността и влиянието на средата, а на практика експериментира с близнаци, поверени на различни по социален статус семейства. Точно там Лисбет ще открие мистерията на своето детство. (И най-после ще разберем защо си е татуирала дракон.) Пак там ще срещнем и Даниел и Лео, двама талантливи музиканти, всеки от които има чувството, че живее половин живот, и всеки от които бива унижаван заради своя произход. Някои от персонажите в романа биват подложени на жестоки изтезания, други изгубват живота си – Лисбет, Даниел и Лео обаче не се предават, а Блумквист ги подкрепя с цялата сила на своя талант и почтеност.

По напрегнатия си сюжет, по умението на автора да заплита сложна интрига и да ни поднася решението на загадките на малки дози, за да държи интереса ни буден, по отчетливо присъстващия социален фон с проявите на расизъм, ислямизъм, корупция и жестока престъпност „Мъжът, който търсеше сянката си“ определено не отстъпва на нито един от предишните четири романа.