Роден в дълбините на миналия век, още през юношеството си реших да стана велик писател и тогава написах речта си, която щях да произнеса при получаването на Нобеловата премия. В тази реч добре разяснявах, че литературата е нещо като бабина приказка, която не само ни приспива, но и прави живота ни значително по-дълъг, защото когато слушаме баба си, или четем хубава книга, ние се размечтаваме да бъдем всемогъщи като змейове, или красиви като принцеси – според това кой какъв е по рождение, сиреч кой как прави това или онова не пред цялото общество. И като змейове или принцеси, живеем ние дълго, дълго.
Нобеловата премия още не съм я получил, но пък и от юношеството си все още нещо не успявам да изляза, за което честно признавам – не се напъвам кой знае колко.
А напоследък личните ми отношения станаха по-тъмни и сложни и от литературните ми такива – увлякох се в дама със солидно обществено положение – бивш старши сержант от армията. Посрещам я с много светлина в моята мансарда. Иначе, без светлина, ще я загубя дори на немногобройните си кубически метри – на цвят по-черна от нощта е тя.
Засега гледам само към бъдещето, защото колкото и да гледам към миналото, от него нищо не може да изскочи.
Георги Бранев
Български
_46828_1.jpg)
