В прозата на Томас Еспедал има много оттенъци на тъгата. Защото първото призвание на книгите му е да разкриват, да представят състоянията на душата. Мъж на средна възраст е изгубил жена си. Дните му са запълнени с мисли за дъщеря му. Грижи се за нея, но го е страх от деня, когато ще го напусне. Бди над нея, но се ужасява от самотата.
Томас Еспедал променя очакванията, които имаме от един роман. Вместо да разкаже история, която съдържа класическа завръзка и повествование, а накрая и развръзка, той ни потапя в море от емоции, в сезоните на любовта, отчуждението, дори яростта. Редовете, които Еспедал пише, ни отвеждат ту към баща му, ту към майка му или баба му. Съзнателно авторът обаче не слага преграда между отделните истории. Така „Срещу изкуството“ придобива формата на съновидение, на красива илюзия, част от която обаче е и тъгата.
Залутани по улиците на един норвежки град, и ние сме призвани да преживеем като главния герой различните уроци на живота – за това колко сме различни, за това, че сме тленни.
Наричат Еспедал „създател на нова дневникова проза“. Сравняват творчеството му с това на Пруст. Критиците отбелязват и богатството на езика му, майсторското писане. Навсякъде в романите и разказите му се оглежда самият той. Автобиографичната нотка носи усещането, че сякаш авторът описва и нас самите, и ни повежда на пътешествие в собствения ни живот.
Любимец на критиката, сега, когато е на 54, всяка книга на Еспедал се очаква с голямо нетърпение, за да поеме пътя си в Норвегия и по света. Доказателство е „Срещу изкуството“ – преведена на 40 езика, получила престижната награда точно на критиката в Норвегия и оценена с думите, че е една от най-важните книги, писани в последните десетилетия въобще...
Български
_48436_1.jpg)
