Фарук Шехич умело слита двете нишки на книгата и противопоставя ужасите и абсурдът на войната на невинността и мирния живот „преди“. Тези два свята са взаимно изключващи се по стил, теми и най-вече идеология.
Главният герой се опитва да започне наново живота си в разрушената страна след края на войната. Но подобно на текста той е раздвоен в същността си: едновременно ветеран и поет. Понякога успява да събере парчетата на разбития си живот, но понякога това му убягва. Той иска да е и архивист, и хроникьор на миналото, за да има възможност да го построи отново. И с помощта на спомените да разбере кой е и да намери изход от емоционалния лабиринт, в който е затворен.
Паралелно романът ни води до малкия град на красивата река Уна. Богатият безсмъртен образ на един потънал свят се наслоява с фантазия, реалност, спомени, предчувствия. Така „Книга за Уна“ се превръща в поетично описание на природата и на спомените от детството, все още непокварени от това, което ще се случи след 1992 г.
Български
_46828_1.jpg)
