През 1694 г. умира Башьо. Един след друг си отиват от този свят и неговите ученици, без никой от тях да създаде собствена школа. Сбъдва се тъжното прозрение на поета в едно от последните му тристишия.

Постепенно в развитието на хокку (хайку) настъпва застой и голяма част от поетите отново се обръщат към развлекателните тристишия в духа на школата Данрин. Заслугата за преодоляването на този застой е преди всичко на Йоса Бусон (1716–1783) – изявен майстор на хокку и талантлив художник.

Докато Башьо е аскет, който живее с идеята за месианство, и това, към което се стреми, е да постигне със стиховете си не само естетическо, но и философско въздействие, за Бусон изкуството е обител на доброто, красотата и душевната хармония, където няма място за нищо пошло и вулгарно. Много специалисти по японска литература отбелязват брилянтната поетична техника на Бусон, а в учебниците често го наричат би но хайджин „поетът на красотата“. Докато девизът на Башьо е коогакидзоку „постигни възвишеното, върни се към обикновеното“, Бусон в цялото си творчество се стреми да избяга от обикновеното, вулгарното.

Творчеството на Бусон само по себе си е отрицание на много от митовете за хайку. Поезията му се отличава с удивителна пълнота и завършеност, така че да се говори за незнаковост на словото в неговите тристишия би било, меко казано, странно. Още по странно звучи, отнесен към Бусон, митът за хайку като израз на непосредствен личен опит или наблюдение. Както пише Харуо Ширане (H.Shirane. Early Modern Japanese Literature. Columbia University Press, 2002), Бусон е кабинетен поет, в чието творчество водеща роля има въображението. Неговите стихове често рисуват картини, които е невъзможно да се срещнат в реалния свят. Башьо също никога не е отричал ролята на въображението в поезията. Той е сред майсторите на ренку, а характерна за тази поезия е неочакваната смяна на картините, основана изключително на асоциативни връзки и богато въображение, без да се търси съответствие с действителността.

Братислав Иванов